На пулта пред Симфоничния оркестър на БНР застана Георги Димитров (12.01). За последен път чух негов концерт през март, миналата година – с филхармонията и руска програма. Оказа се, че това беше единственият му концерт, свързан със столичен оркестър, където бих могла да го чуя. Сега ми предстоеше Брамс-преживяване с големия диригент. Бе предпочел опуси от вокално-симфоничното му творчество, които рядко се изпълняват у нас, като Рапсодията за алт, мъжки хор и оркестър и Песен на съдбата за смесен хор и оркестър (а не пак за мъжки хор – отново “дребни грешки” в програмната книжка), а пианистът Емануил Иванов солира във Втория клавирен концерт.
Вдъхновена пиеса е Адажио-то за струнен оркестър на Красимир Кюркчийски (1936-2011), с която започна концертът. Но освен желанието за напомняне, че е имало такъв композитор (и неговата музика вече почти не се чува), което разбирам, друга причина тази пиеса да се “събере” с творбите на Брамс не можах да открия. Още повече че Брамсовата програма бе напълно подходяща и достатъчно продължителна за един концерт. Малко като пришита остана пиесата на Кюркчийски, но пък прозвуча автентично, пълнокръвно, дълбоко преживяна от диригента, който “загребваше” дълбинен, емоционално вибриращ оркестров звук . Кюркчийски си отиде през декември и допускам, че Георги Димитров, който бе един от съмишлениците и изпълнителите на музиката му, е взел това решение, без да се съобразява с традиционните изисквания на една програма. Има това право!
Георги Димитров стоеше, както винаги, мощно на мястото си и даряваше на залата своите намерения и открития в безкрайната Брамс-територия. Познава отлично стилистиката на композитора и огромният му опит му дава редкия лукс да провижда различни перспективи в неговите музикални текстове. Не точно така стоеше въпросът със солистите. В Алт-рапсодията солира мецосопранът Йоана Кадийска. Нямам спомен да съм слушала младата певица, която, както става ясно от биографията й, напечатана в програмата, е учила и специализирала при много известни имена, специализирала е в Италия и е печелила конкурси в България. Не знам дали е имала досега възможност да изпълнява музика от Брамс, но това, което чух ме навежда по-скоро на мисълта, че участието й в рапсодията бележи за нея начало в опознаването на тази лексика. И въпреки че до себе си имаше такъв партньор като Георги Димитров, тя изобщо не успя да се приближи до същността на творбата. А значимостта на диригентската визия за тази композиция завладя още в първите тактове на рапсодията с произнасянето на драматичните сфорцати в чели и баси и отглас-продълженията на темата в динамика пиано. Въведе певицата пределно ясно, категорично с тихия въпрос на ниския щрайх, който Кадийска като че ли не разбра. Нито почувства. Тръгна с една стандартна емисия с колеблива, на места компромисна вокалност със слаба артикулация – както на текста от Гьоте, твърде важен и като значение, и като драматургична основа, така и на музикалния текст. Това произведение не бива да се изпълнява като солфеж! И в трите строфи, които композиторът ползва от текста в различен маниер – речитативен, ариозен и ораториален с участието-кулминация на мъжкия хор (сериозна липса на интензитет в звукопроизводството на хора, диригент Любомира Александрова) Кадийска някак “не беше в час” по отношение на философската дълбочина на музиката, на нейната драматична сила и на механизмите в развитието й, които бяха подкупващо и импулсиращо разкривани от диригента. Една скована неутралност излъчваше, за съжаление, нейното представяне, което естествено се отрази на силата на внушението на тази великолепна творба. Все с Георги Димитров съм слушала две други певици в тази рапсодия – Александрина Милчева (посочена като първи педагог на Кадийска в нейната биография) и Андреана Николова – и двете със страхотно вокално и музикално присъствие, всяка по различен начин, но всяка отлично познаваща драматургията на творбата и значението на Гьотевия текст. Прочитът генерално бе спасен от доминиращия възглед на Георги Димитров и отзивчивостта на оркестъра, който бе събран, сгъстен, концентриран, автентично драматичен.
Обикновено диригентите предпочитат да излъчат в една програма до Алт-рапсодията, друга композиция на Брамс, писана две години по-късно – и това е “Песен на съдбата”. И Георги Димитров, ако не ме лъже паметта, е правил тази сполучлива и много трудна комбинация. Не само по отношение на музикалното съдържание. Психологически е трудна! А в днешно време може би е още по-проблематична, поради все по-сериозното откъсване на всекидневието от възможността да се погледне нагоре. За тази своя творба Брамс използва текст на Хьолдерлин и самото обръщане към неговата словесност вече подсказва стремежа на 38-годишния композитор към по-всеобхватно послание. Хьолдерлин го привлича с поезийната специфика на словото си, с поезията, която Хайдегер определя “носена от предопределението на поета да опоетизира самата същност на поезията.” Не случайно в своята лекция “Хьолдерлин и същността на поезиията” от 1936 г. философът определя Хьолдерлин като “поет на поета.” Тук великолепно се преплитат небесната (божествена) одухотвореност и земната страст, копнежът на простосмъртния – и това внушение бе предложено и постигнато от Георги Димитров още с първите тактове на творбата. Разгърна бавното въведение плътно, чувствено, с подходящия звук, за да създаде атмосферата, необходима на хора. Бе по-органично изградена съвместността на хора и оркестъра, но защо непрекъснато ми се искаше да чуя по-различен звук от хора и да не усещам усилие при звукопроизводството (ла бемол от втора октава беше определен проблем). Така че пак се съсредоточих в общото драматургично изграждане, в атмосферата, която Димитров създаде и която рядко се случва у нас в концертна зала – великолепно изгради кулминациите в творбата, като нарочно подчерта някои “съдбовни” гласове от оркестъра. Смисъл, субстанция, вдъхновение, звук, музика. (Много би било полезно за публиката, когато музиката е върху толкова важни текстове, те да се публикуват в програмните книжки за концерта.)
Мисля, че клавирният концерт (№ 2) трябваше да бъде в първата част на концерта; двете вокално-симфонични творби, според мен, са по-подходящи за финал на подобна вечер. Особено когато преживях спорния прочит на Емануил Иванов. Не е въпросът само да се изявиш (ако стане) като индивидуалност в една съвместна изява с диригент и оркестър, а да се слееш стилово с това, към което те води един голям музикант. Още повече, че всеизвестният факт е, колко този концерт е симбиоза между клавирното и оркестровото писмо, колко тази партитура е цялостно симфонично изражение на една сложна драматургия, която се заявява още в първите тактове – след диалога между корната и солиращия инструмент, в експонирането на тематичния материал в оркестъра паралелно с клавирната фактура, която не е единствен солов тембър в структурата на творбата. Тук също имаше разминаване между визията на диригента и клавирния маниер на Иванов. Последните години от кариерата му са резултатни, плодотворни и той има възможността да концертира редовно не само в България – особено след като 20-годишен грабна първата награда на конкурса “Бузони”, преди почти пет години. А има отличия и от други авторитетни конкурси. Предстои му естествено много дълъг път, добавяне на опит и може би най-важното – би било великолепно, ако този талантлив човек “напусне” желанието си да свири “правилно”. Т.е. да разгърне въображението си, да развие гъвкавостта си като партньор, може би да осмисля качеството на разликите между собствената си концепция за стила и това, което му предлага в случая диригента. Когато насреща си имаш толкова знаещ, толкова сериозен и вълнуващ с музикалните си внушения човек като Димитров, най-разумното поведение е да “тръгнеш” с него. Но не в елементарния смисъл на само синхронното звучене, а във вникването на замисъла за драматургията на тази обемна, сложна композиция. Да подчиниш всеки детайл на идеята за взаимност в изграждането на стила. Да заредиш със смисъл арпежите и пасажите. Тук бяха, според мен, най-сериозните пробойни в кореспонденцията между пианист и оркестър. Иванов, разбира се, изсвирваше всичко – механиката му е блестяща, но тук става дума за познание и стилова дисциплина и в лесните за него детайли, които никак не съответстваха на драматургичната концепция и тоновата характеристика на Брамсовата музика. Отново бях благодарна на факта, че Георги Димитров владееше до такава степен звуковото поведение на оркестъра, плътно, обемно, пълнокръвно, така го водеше в Брамсовия свят, съчетал в цялост поезията на песента с грандиозните ерупции на колосалното развитие, че нищо не бе в състояние да “пробие” вдъхновения му прочит. Много е важно за тези таланти, на които тепърва им предстоят реалните прозрения в музиката, да черпят от силата и вдъхновението, от знанията, опита и мъдростта на изминалите плодотворен дълъг път техни колеги. В България това не е трудно, защото те никак не са много.